Слепият човек, който седял край вратите на Йерихон, знаел, че е сляп. Ние също сме слепи - и ние не знаем това. Той знаел, че е сляп, защото всички около него могли да свидетелстват, че те виждат, а той не вижда, могли да му опишат какво те виждат и той могъл да разбере от какво е лишен.
Ние сме слепи и, ако ни сравняват със светиите – те са също като нас хора, но които са просветлели душевно, прозрели са със сърцето, с ума, - ще стане ясно колко много ние не виждаме. Но първата ни беда е в това, че така редки са сред нас хората със зрение, а още по-страшно е това, че ние вярваме, че състоянието на мнозинството е нормално състояние, а ако някой вижда, слуша, чува, разбира, преживява нещо необичайно, то той е извън нормата, той не се явява задължително мярка за нас и съд над нашата слепота, неотзивчивост, безжизненост. В тези времена на тези места, където се проявявали светите, с тях постъпвали, също така, както хората постъпили с Христос: слушали недоверчиво, възприемали думите им насмешливо, не се вслушвали в техните съвети, не следвали техния път. Понякога се удивлявали на това, което им е дадено, но считали това дотолкова необичайно, дотолкова неестествено, че нямало и смисъл да се стремят към това. Така и сега ние сме слепи, ние не виждаме, не чуваме. И трябва поставим пред себе си въпроса: какво не виждаме, за какво сме слепи? Тогава, може би, ще ни дойде на ум мисълта да се вслушаме и да се опитаме да разберем.
Слепи сме за това, че Бог е посред нас; в храма, вън от храма – навсякъде присъства Господ; а ние живеем, сякаш Него Го няма. Той е редом с нас, ние чрез Него дишаме, движим се, съществуваме - и не си даваме сметка за това, приписваме на себе си живот, сила, ум, преживявания, дарования, успех; обаче преминаваме покрай Този, Който е източник на всичко. Ние сме слепи в това отношение: сред нас е Господ - а ние сме обзети от празни помисли, отдадени сме на безсмислени преживявания, водим помежду си празнодумни и покваряващи разговори. А Той стои безмълвно, както бедняк стои пред вратата: ще погледне ли някой към Него, ще обърне ли някой внимание, ще усети ли някой Неговото присъствие, ще промени ли Неговото присъствие нещо в сърцата, в мислите, в думите на хората?
И ние не виждаме; и сме така много, невиждащите, че за нас това не е и странно: всички сме слепи - значи, това е норма! Колко е страшно това. Всеки човек е образ Божи, икона, подобие; а ние нищо подобно не виждаме в него. Дори, разбира се, тази икона да е обезобразена - но нима ние към иконата, обезобразена от човешката грубост, се отнасяме така, както се отнасяме към човека? Ако ние намерим иконата стъпкана, осквернена - с какво благоговение, с каква сърдечна болка ние ще я вдигнем, ще я притиснем към сърцето си, ще я вземем със себе си, ще я почистим, ще я поставим, като мъченица, на свято място и ще разглеждаме това, което я е обезобразило като рани, и ще благоговеем пред нея, защото ще видим образа на това, което се случило с Бога, когато Той станал Човек: как хората Го били, блъскали, как Го оплювали, как се надсмивали над Него – това ние можем да видим в иконата, изписана с краски и пострадала.
А когато пред нас е неръкотворният образ - човека, ние виждаме в него - не зная какво, само не образа Божи, и се отнасяме към него, разбира се, не така, както бихме се отнесли към иконата, за която сега ви казах... Нима не ни се разкъсва сърцето от уродството на човека – че той е зъл, че той е завистлив и т. н.? Не! Не ни е болно за това, противно ни е! И на другия е също така противно да ни гледа, защото ние сме същите като този, когото осъждаме... И ето слепият в мрака бие слепия, и никой от тях не признава, че самият той е сляп и че това е ужас...
И още: всичко е в ръката Господня; Божиите пътища са неизповедими: те биват страшни; те биват така светозарни, че ослепяват очите; те биват така скромни, незабележими, че е нужно цялото ни внимание, за да уловим действието Божие. И целият ни живот, животът на всеки отделен човек, всеки от нас е в ръката Господня. И всичко, без изключение, което става в нея, има смисъл, ако само прозрем и поставим въпроса: Къде ни води Господ? Какво значи това?-— а не да крещим: Неудобно ми е! Болно ми е! Това ме дразни! Не искам това! Махни се, Господи, с Твоите блаженства, които говорят за глад, и за плач, и за гонения, и за самота... Не искам това!
И ние сме слепи: слепи в своя живот, слепи в сложния, богат живот на другите, които с нас са свързани; слепи в разбирането на Божите пътища в историята, слепи по отношение на отделните лица и към целите групи хора - вярващи, невярващи, свои, чужди; към своите сме също така слепи, както към чуждите... Нима не е ясно това, ако само помислим?
А ние седим в прахта край портите на Йерихон и си въобразяваме, че сме зрящи. Преминава Христос и ние глас не ще повишим, не ще викнем за помощ; няма нужда, защото са ни казвали: „Мълчи, не тревожи Учителя”... Какво ми е нужно от Него? Аз всичко знам... Какво може Той да ми даде? Аз съм зрящ, аз съм жив... Не е истина! - и сляп, и мъртъв! И само Той може да даде проглеждане, и само Той може да даде живот. Но ето, ние не виждаме това и не искаме — а Той преминава; нещо повече: спира се, хлопа по вратата на ума, на сърцето, на живота с всички събития, с всички хора, с всички преживявания, с всичко без изключения, с което е пълен моя личен живот, и животът на всеки наоколо, и на всички, и на целия свят и на вселената. А ние не чуваме даже хлопането, даже гласа Господен, и не отваряме...
Да препрочетем този разказ. Христос пита: Какво искаш от Мене?... Ние бихме отговорили: Нищо не ми е нужно, Господи; всичко си имам... Или, обратното, какво ли само не ни е нужно - богатство, слава, дружба, хиляди неща, само не Него и не Неговото Царство. И затова и не чуваме или чуваме така рядко: „Прогледай! Ти вярваш, ти повярва! Ти си на границата на проглеждането, така че прогледай, това е в твоите ръце!” Не чуваме това, не защото имаме някаква теоретическа вяра, която е безсилна, а защото нищо не ни е нужно, ние сме „зрящи”. Колко страшно е това!
Да се замислим над всичко това внимателно, докато още може да прогледнем и да видим колко богат със слава е животът, колко близко е Господ, как сияе Той със славата на вечността, колко е безгранично смирен, кротък, близък до нас, как това Господне сияние лежи върху всяко лице, както върху икона, животът бурно кипи във всяко събитие, във всеки човек, зове ни: Разкрий се! Отвори очи, отвори сърцето, разкрий се! Нека твоята воля бъде гъвкава, свободна! Нека твоето тяло бъде като богата земя пред Господния посев и тогава ще има живот! Ражда се животът в човека и около него се разширява като светлина, като топлина, като радост, като вечност. Всичко ни е дадено и колко малко вземаме от това... Да ни даде Господ мъжество да бъдем правдиви, и да ни даде Господ радост – радостта да прогледаме! Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев