Ранна делнична утрин. Служебният асансьор внезапно спира. Таблото угасва. Автоматично затварящи се врати, без прозорец. Тишина.
Спокойно. Спокойно! Можеше да е и по-зле - поне лампата свети! Въздух, къде отиде въздуха? Боже… Ангеле, Хранителю, тук си, нали?…
Колко хубаво нещо са мобилните телефони! Добре, ще почакам, вече пътуват…
Ами онези жени, чийто асансьор падна преди месеци? Бог да прости починалата, не знам името й, Боже, бъди милостив към душата й! Не, при мен е спокойно. На кой ли етаж съм? Топло е… Ще се съблека. Я, паник-бутон – о, даже звъни! Зъъън! Зъъъъъъъъъъъъъъъъъъъън! Зъъън! Зъън! Зън! Зън! Зъъън! Зъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъън???
Отвън чувам хора! До сега не ми беше хрумвало, колко хубаво нещо са човешките гласове…
„Щом ти е светло, потърси книжка за четене. Ако не – подреди си чантата, в женските чанти винаги е хаос – сега е момента да си я наредиш на спокойствие.“ - „На кой етаж съм заседнала?“ - „Някъде около първия“ - „Ох, поне ако падам, ще е от ниско… Скоро ли ще дойдат, че май ми свършва въздуха“ - „Ами дишай по-полека, де!“ - Усмивка…
Боже, колко е хубаво, че си заложил в нас инстинкта да си помагаме и да се подкрепяме! И за това не се бях замисляла… А имаме и толкова хубава дума за него – „човещина“.
Ще поседна – на пода, естествено. Аварийният екип пътува чак от „Красна поляна“. Търпението е добродетел. Ще дишам полекичка… И ще се помоля. „Господ е Пастир мой…“ Уж учих наизуст 22 псалом, но умът ми бяга като паникьосан заек, а мозъкът в авариен режим повтаря само едно – кислород, кислород… Слава Богу, въпреки аварийния ми режим, една простичка молитва зашепва в душата ми: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме грешната!“, „Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй децата ми, съпругът ми, родителите, сестрите, приятелите…“
15 минути.
Защо така трудно се диша? Поне лампите светят, слава Богу! Ами хората, живо погребани – тясно, тъмно, няма въздух…?!? Пази, Боже, да не бъде!!! Спокойно, де! Я да видим хаоса в чантата. Вече няма да държа молитвеника си в чекмеджето на бюрото - нищо, че тежи – ще стои в чантата. О, албумчето ми за снимки, с молитвички в него, вместо снимки. Да е жива и здрава Илиянка, че преди години ми го подари: „Господи, аз не зная какво да искам от Теб! Ти едничък знаеш какво ми е потребно. Ти ме обичаш повече, отколкото аз умея да обичам себе си… <…> … Ти виждаш моите нужди, които самата аз не съзнавам. … <…>…Научи ме да се моля. Сам в мене се моли“; „Достойно ест, яко воистину блажи тя, Богородицу, присноблаженную и пренепорочную и Матер Бога нашего … <…>… без истления Бога Слова родшую, сущую Богородицу, Тя величаем“; „Огради ме, Господи, със силата на честния и животворящ Твой кръст и ме запази от всяко зло. В Твоите ръце, Господи, предавам духа си, Ти ме запази, Ти ме помилвай и ми дарувай вечен живот. Амин!“; „… Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват…“; „… зло няма да ти се случи и язва няма да се доближи до твоето жилище; Защото ще заповяда на Ангелите си за тебе да те опазват във всички твои пътища: ще те понесат на ръце, да се не спънеш о камък с ногата си…“
30 минути.
Мога да дишам и полекичка. Не е страшно. Как беше казано – „…не само с хляб ще живее човек…“ Ти Си Пътят, Истината и Живота! Но Ти Си и въздуха, Боже! Дали си го казал някъде…? Защото с Теб буквално се диша по-лесно.
35 минути.
Телефонът ми звъни! От аварийната служба: „В кой асансьор сте, госпожо?“, „Ами в големия, някъде над партера, около първия етаж“. „Спокойно, в сградата сме!“ „Благодаря…“
Как ли се чувстват душите на тежко болните, които дори не могат да се помолят? Те са в затвора на болното си, обездвижено тяло и вече трудно работещ мозък. Ами тази душа вътре в тях? Тя е жива и вероятно също като мен се чувства като заседнала в асансьор, но без паник-бутон и без мобилен телефон за връзка с „аварийна служба“. Боже, помилуй и спаси Петър, грешния... Ти си Аварийната Служба на заседналите ни души, Боже. Моля Те, не отвръщай Лицето Си от нас.
Телефонът отново звъни: „Госпожо, вие в кое ведомство бяхте – в ХХХ ли?“ - „Не, аз съм в YYY. Нали ви казах адреса?“ - „О, объркали сме се. Съжалявам, но сме наблизо. Още малко, идваме…“ - „Добре, чакам“ – всъщност, имам ли избор?
Въздух все отнякъде влиза. Спокойно. Идват…
Бедните ни човешки души! Заседнали в болното ни от безбожие тяло, като в асансьор, внезапно спрял между етажите на отчаянието и безнадеждността. И когато осъзнаем, че сме заседнали, започваме истерично да звъним на разни „паник-бутони“. Някои „бутони“, обаче викат грешната „спасителна“ служба, която „освобождава“ заседналата душа с екстрасенси, окултисти, секти или както е модерно напоследък - с бензин и запалена клечка кибрит…
45 минути.
Чувам раздвижване отвън. Отваря се външната врата. Секунди по-късно – и вътрешната. Пред мен – стена, нагоре – отвор, през който, с външна помощ и акробатични усилия, може някак да се изпълзи. Защо ли точно днес реших да се правя на жена и сложих пола и нов чорапогащник? Междувременно, навън трескаво се търси стабилна табуретка, на която да стъпя за да стигна до отвора, но в днешния модерен и технологизиран свят ведомствените столове са предимно въртящи се и на колелца… Накрая няколко мъжки ръце се протягат към мен, за да ме изтеглят. Добре, че ходя на фитнес – помогнах им малко. Дори чорапогащите ми оцеляха!
Слава Богу за всичко!
… 45 земни минути. Просто един учебен час. Час, в който научих със сърцето си колко важно е да има кой да ти помогне, когато си в нужда. Час, в който се уверих, че с Бога се диша по-лесно. Час, в който осъзнах, че има Божествена „Аварийна Служба“, която никога няма да сгреши адреса. Час, в който си дадох сметка, че е наша и волята, и отговорността да научим навреме кой е верния „паник-бутон“ за спасението на душите ни. Защото от гледна точка на вечността 45 земни минути са нищо, но в ада и една минута е цяла вечност. А пътят към него е постлан с добрите намерения на какви ли не „спасителни служби“.