Приветствам вас, скъпи отци, братя и сестри, всички, които сте се събрали под сводовете на този свят храм, и тези, които са се събрали в други храмове, които прославят Възкръсналия Господ.
Ние празнуваме Възкресението на Господа от мъртвите, възпоменаваме тази велика Победа, равна на която не имало в историята на човешкия род. Но в първия ден на Пасха в Евангелието, което се чете на вечернята, ние се сблъскваме с това, с което се сблъскваме често в нашия живот – с неверие, или, може би, с маловерие. Светото Евангелие ни разказва за това, че такова съмнение и неверие проявил един от учениците на Спасителя на име Тома. Ученик, който бил близък до Господа, получил от Бога всички благословения и дарования, които получили и другите апостоли, – той получил власт да изцелява недъгави и да изгонва бесове, той действал с тази Божествена сила.
Той обичал Господа, бил редом с Него, заедно с Него вървял в Витания към гроба на праведния Лазар, той се надявал на изменение и на личния, и обществения живот. И ето Кръстът, страшното наказание… Смъртта и погребението на неговия Учител. Тези събития произвели такова неизгладимо впечатление върху свети апостол Тома, че той не могъл да се справи със своите преживявания и чувства. Духът, който ние наричаме песимизъм, се докоснал до неговото сърце и го овладял всецяло, така, че той не могъл даже повече да пребивава в събранието на светите апостоли. И ние не го виждаме в Сионската горница, не защото той се боял повече от другите от злобеещия Синедрион, но защото той искал да се справи сам с тази болка, със загубата, с тази мъка, без да я показва на другите. А в същото време Възкръсналият Господ отива при Своите ученици, приветства ги, така, както ги е приветствал многократно, открива им Тайнството на Своите страдания и Възкресение, но сред тях не бил апостол Тома.
И когато учениците Христови и жените-мироносици започват да говорят на Тома, че те видели Възкръсналия Господ, той не може да повярва в това, дръзко изисква доказателства и казва: „Докато не Го видя Възкръснал, докато не пипна Неговите ръце и нозе, докато не вложа ръката си в раната от копието между ребрата Му, няма да повярвам, че Той е възкръснал”. Какво е това? Това е свидетелство за човешка слабост, което ние сме привикнали да наричаме сила. Когато човек се опитва в самота да се справи със своята мъка и със своите съмнения, опитвайки се , да изтръгне от себе си, както биха казали някои, силния звяр, който ще страда и ще се мъчи в самота, за да не покаже пред другите своята слабост. Ето и Тома се държи така, опитвайки се да пребори в самота тази скръб, загубата в своя живот. Той се отделя от събранието на светите апостоли, което след малко време ще се нарича Църква Христова. И затова в неговото сърце липсва вяра, и затова съмненията завладяват този силен и мъжествен човек, затова съмненията закриват светлината на вярата, която била в душата му.
Така става с всеки човек, който иска да се покаже силен и умен, аз подчертавам – „иска да се покаже”, който горделиво заявява, че има свой Бог в душата си: „Не ми е нужна Църквата и не е нужно това събрание, което в продължение на две хилядолетия е обединено от Христос. Аз си имам свой Бог и своите взаимоотношения с него. Своя вяра”. И става същото, което станало с апостол Тома, когато тази вяра и тази сила, която действала в човека отстъпва пред гордостта и човек изпада в неверие и в съмнение, в разочарование.
Защо? Тъй като Бог е основал Църквата, като Свое Тяло, и отпадащият от това Тяло престава да се храни с тези животворящи сокове на живота, които Бог проявява и отдава в Тайнствата на Църквата на всеки член на Църквата. Ето защо две хиляди години стои Църквата Христова, – защото тя е заедно, в това събрание пребивава Христос. И затова на Църквата така се опълчват всички сили на ада, опитвайки се да разрушат този от Бога установен организъм, опитвайки се да убият Самия Христос, натрапвайки либералната вяра, за всекиго своето, за всеки свой Христос, когото ние сами си измисляме, създаваме, според нашите немощи, слабости, греховни пороци, или, може би, нашата глупост. Как лесно е да пребориш един човек, и как сложно е да се бориш с Христос, Който е Църквата, винаги Възкръсваща и Възкръснала!
Днешното Евангелие, което ние чухме на вечернята – това не е уверяването на Тома, това е уверяване на нас в необходимостта да бъдем по-близо един до друг, в любов и единомислие намирайки истинския смисъл на живота и истинската свята права вяра, съхраняваща се само в пределите на Църквата Христова. Днес Господ ни дава тази вяра, дава ни и уверение, – може би, същото, което дал на свети апостол Тома, – дава ни чудото на слизането на Благодатния огън.
Вчера, в деня на Велика събота този Благодатен огън слезе на Гроба Господен, освети нашия живот не само с невеществена светлина, но със Светлина духовна, която ни дарува радост. Понеже действието на Божията благодат дава радост, а действието на беса, последствията от греха довеждат човека до униние и духовно помрачение. С благодарност към Господа ние възприемаме това знамение за Неговата милост, което Бог явява в продължение на много векове в светия град Йерусалим. Свещта, запалена от Благодатния огън, от Гроба Господен, е донесена и в нашия град, за да можем всички ние чрез този Огън да се докоснем до светия град Йерусалим и до Възкресението на Господа от мъртвите. Желая Ви сърдечна радост за Възкръсналия Господ, радост сърдечна и радост от свидетелството за Неговото Възкресение, която имали светите апостоли. Амин. Христос Воскресе!
Превод: Прот. Йоан Карамихалев