Разказват такава притча. Един свещеник се преставил и се оказал пред вратата на рая. Пред вратата се намирал апостол Петър с ключове, който казва на отеца: „За да влезеш в рая, необходимо е да събереш 1000 точки”. Свещеникът недоумява: „Какви точки?” – „Назови своите добри дела” - отговаря апостолът. Отецът назовава: „Аз построих храм”. – „Добре, 2 точки” — отговаря апостол Петър. „Аз възпитах във вярата своите деца” – казва отецът. „Добре, за това още 2 точки” - отговаря апостолът. „Аз обгрижвах своите енориаши, учих ги на Божиите заповеди, молех се за тях”. „Добре” - отговоря апостолът - за това още 4 точки”. Отецът разбрал, че няма как да събере 1000 точки и се примолил: „Боже, бъди милостив към мене грешния, аз нищо не направих пред Твоите очи”. „А ето за това 992 точки” - казал апостол Петър и отворил вратата на Царството Небесно.
Не e нужно да се правят толкова много неща, за да влезем в Царството Небесно. Пътят в Царството Небесно е прост и пряк. Този път е тесен, но той е прост и пряк. Но колко сложно е за човека да измине този пряк и прост път, та в края на пътя да застане пред Господа.
Днес, в този съботен ден, Църквата е установила особен помен за починалите. В такива дни ние се стараем да си припомним за смъртта.
Смъртта е много величествена и тайнствена. Светата Църква ни съобщава много неща за смъртта и за подготовката за нея. Ние православните християни сме въоръжени с цялата необходима информация по този въпрос. Но тези сведения си остават все пак теория, тъй като на практика ние срещаме смъртта само един път.
Смъртта увенчава живота, всеки живот на всеки човек. Но, навярно, ние все едно ще бъдем удивени при срещата с нея. Животът на християнин трябва да стане подготовка за тази винаги неочаквана, но неизбежна среща.
Неизбежността на смъртта плаши много хора. Но неизбежността на смъртта вдъхновява християнина, дава смисъл на неговия духовен живот. Неизбежността на смъртта говори на християнина за неизбежността на неговата среща с Господа. Именно в смъртта се извършва тайнствено за нас това, за което копнее всяка душа, съзнателно или несъзнателно, - извършва се среща с Живия Бог, с Отца.
Раздялата с този свят за човека страстния, живеещ в грехове – това винаги е болка и ужас. Понеже душата му се е прилепила към земните блага, наслади и удоволствия и с болка и ужас се откъсва от този свят. „Смъртта на грешника е люта” - казва Писанието. Обратното, човек, още тук устремил се към Небесното, напуща този свят леко. Неговата смърт прилича на сън, на заспиване. Светите сравнявали земния живот с тъмница, а смъртта с освобождение.
Смъртта - това не е изчезване. Това е преход от едно състояние в друго. За праведниците това ще бъде състояние на райско блаженство. За неразкаялите се грешници – това е светът на ада, мъката и богоизоставеността. Ф. М. Достоевски казвал, че адът може да се определи с две думи: „Твърде късно”. Това е страшно, но зад пределите на нашето земно поприще ще бъде невъзможно нещо да изменим. Душата на човека ще премине от света във вечността, в тази вечност, която тя е заслужила, в която тя е способна да влезе. В нашия земен живот всяка дума, дело, съкровен помисъл – това са семена, които дават кълнове във вечността. Каквото посеем тук, това ще пожънем там.
Господ в Евангелието, в този откъс, който се чете сега на Литургията, казва: „Който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен” (Ин. 5:24).
Всеки човек, всяка душа, съзнателно или безсъзнателно, се стреми към Бога, към вечния живот, има копнеж по вечността. Човек изначално, след сътворението, имал способност да узнава и разбира волята Божия, да разбира в какво се заключава послушанието на Бога, богопочитанието. Господ непосредствено съобщавал на първите хора Своите заповеди. Но след грехопадението на прародителите хората престанали да разбират Божията воля, престанали да слушат Божия Глас.
Сега станал невъзможен пътят на естественото послушание на Бога. Всеки човек има копнеж по вечността, има стремеж към вечността, но този стремеж на греховната човешка природа може да се изрази в най-причудливи, понякога ужасни проявления. Оттук страшните ереси, сектите, оттук комунизмът като стремеж да се построи Царството Небесно без Бога. За да може човек да намери този истински път и да се издигне в своя живот към Бога, Господ е дал Книгата на Живота, Свещеното Писание. Затова, „който слуша словото Ми, има живот вечен”.
Нашият живот – това също е книга, запечатана книга. Тук, на Земята, ние можем да прочетем само няколко първи страници, останалите пък ние ще видим и прочетем едва във вечността. Както казва апостол Павел: „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава - лице с лице” (1 Кор. 13:12).
Смъртта – това е проклятие, това е наказание за падналия човек след грехопадението. Победата над смъртта е станала във Възкресението Христово. „Ако с Христос сме умрели, с Него ще и оживеем” - казва Писанието (2 Тим. 2:11). Ние трябва така да извървим нашия живот - този път в земята на изгнанието, че зад неговата граница да влезем в радостта на Господа, да влезем във Вечната Пасха, в незалязващия ден на Възкресението.
„Колко добре е да посрещнеш смъртта с молитва!” - казва преподобни Амвросий Оптински. Бихме добавили: колко добре е да прекараш живота си с молитва. Господ ни е дал тази възможност – да прекараме живота си в стремеж към Него и да посрещнем смъртта с Неговото Име на уста. Господ ни е привел и поставил на този път на спасението. Той ни е дал Истинската Света Църква - този кораб на спасението. Дал ни е Свещеното Писание, в което ни е съобщил Своята воля, Своите заповеди. Великият дар Божи са тайнствата, чиято спасителна сила е усетил всеки християнин. Господ ни е дал наставници, Своите угодници, както преселилите се във вечността, така и живеещи сред нас, за да чуем живото слово на спасението.
Нека вървим по този прост и пряк път, по пътя на вярата и послушанието на Бога, по пътя на преодоляване на смъртта, по пътя в Царството Небесно.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев