Много хора, дори такива, които наричат себе си християни, заявяват: „Аз вярвам в Бога, но не ходя на църква”. Те считат Църквата за една ненужна институция, пълна с всевъзможни забрани и ограничения, изискваща твърде много от човека. „За какво са нужни тези тайнства, обреди (или както ги наричат те: „церемонии и ритуали”), канони, догми, пости и пр.” – питат подобни хора. Те казват още: „На мен не ми е нужен посредник в отношенията ми с Бога”. Всъщност подобни изявления показват неразбиране смисъла на Църквата. Църквата не е посредник, а въплъщение на домостроителството на спасението в действие.
Но първо да уточним що е спасение? Спасението е избавление на човека от греха, от проклятието, от смъртта. Спасението е крайна цел на религиозните усилия на човека и висш дар от страна на Бога. Със своите собствени сили човек не могъл да преодолее дълбокото отчуждение от Бога, защото страшният удар на грехопадението разцепил неговото естество от горе до долу – от висшето съзнание до телесната природа. Запазил в себе си, като основа на своето същество, Божия образ, човек загубил способността да осъществи в себе си Божието подобие. Болестта, поразила човечеството, се оказала смъртоносна: натрупващото се в света зло го водело към окончателна гибел. Сега изцелението и спасението на заразените от греха потомци на Адам означавало по същество ново сътворяване на човека. То станало чрез кръстния подвиг на Божия Син, възприел в Себе Си цялата пълнота на психофизическата природа на човека и станал „втори Адам”, възстановил в първоначалното достойнство природата на първия Адам (т. е. на цялото човечество).
Спасението не е някакъв външно-принудителен магически акт, променящ човека така, че той да не трябва да прави нищо. Спасението се дава на човека като дело, като труд, като свободен и съзнателен подвиг. Вярата сама по себе е само начало, само условие за приемане на спасението; самото то се извършва с усилия и труд, но поради своята немощ човек се нуждае от благодатния, свръхестествен дар на оправдание и освещение, Къде може да го получи? – В тайнствата на Църквата. Човек се нуждае от подкрепа по пътя към спасението, от знание за Бога, за света, за себе си: откъде да го вземе? От Божието Откровение, от Свещеното Писание, от произтичащото от него догматическо учение; а то се намира в Църквата. Човек трябва да отгледа в себе си полученото от него благодатно семе за вечен живот, да се бори с греха, със страстите: как да направи това? Църквата има нравствено учение и опита на благочестивия живот. Човек трябва да се заобиколи със среда, благоприятна за спасението, трябва да устрои живота си така, че да съдейства на спасението по-най-добрия начин. Църквата има освещаващи и молитвени последования, обемащи целия живот и всички потребности на човека. Без Църквата спасението остава в сферата на пожеланията и бляновете; само в Църквата то става реалност.
Затова Църквата е единственият богоустановен ковчег на спасението. В Църквата човек се ражда за вечен живот, в нея той живее с пълнотата на богообщението, в нея той придобива Царството Божие. Църквата, както учи св. ап. Павел е „тяло Христово” (Кол. 1:24). Нейният Глава е Господ Иисус Христос, нейните устроители – светите апостоли, действащи не от себе си, но движени от Светия Дух; нейното тяло сме ние, християните, приобщили се към Бога в тайнствата и живеещи по нейния дух, съдействащи за своето спасение. Църквата не се ограничава с личното спасение на всеки, но обединява всички спасени и спасяващи се в духовното единство на любовта - в Тялото Христово. Докосвайки се и освещавайки се с Божията благодат, която се преподава в тайнствата на Църквата, вярващият човек става свидетел на чудото, което го прави чадо Божие, чадо на Църквата, на Тялото Христово.
Но ние не трябва да забравяме, че самото ходене на църква не ни прави още пълноценни чада на Църквата, ако нашето присъствие в нея е чисто ритуално, традиционно или формално, без духовен подвиг, без покаяние, без вътрешна борба със самите себе си, без стремеж да станем по-добри, съвършени, свети. Именно тази борба ни прави чада на Църквата.
Говорейки, че спасението е невъзможно вън от Църквата, не може да не възникне въпросът за съдбата на хората, намиращи се вън от Църквата. Очевидно е, че хората, намиращи се вън от Църквата, не представляват едно цяло, но има различни категории такива хора и за съдбата на принадлежащите към всяка една от тях трябва да се говори отделно.
Що се отнася до вероотстъпниците, а също и до тези, които съзнателно се противят на Бога и Истината, те, съгласно Свещеното Писание, лишават себе си от надежда за спасение. Ап. Петър казва за вероотстъпниците, че те „..като се отричат от Господа, Който ги е изкупил, ще навлекат върху си скорошна погибел” (2 Петр. 2:1). Що пък се отнася до останалите хора – до тези, които не са били богоборци или вероотстъпници, които не са вярвали в Христа или са вярвали неправилно, Църквата ги предава на Божията милост. Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (1 Тим. 2:4); „Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е " (Деян. 10:34-35 ) – казва св. ап. Петър. В подкрепа на това, че Господ може да спаси тези, които не принадлежат към земната Църква, свидетелства, например, съдбата на ветхозаветните праведници, които са били спасени и мнозина от тях даже прославени от Църквата като светци.
Говорейки за хората, които пребивават вън от Църквата, необходимо е да отбележим, че тяхното положение, в сравнение с това на църковните хора, е в техен ущърб. Те са лишени от пълнотата на богообщението, на истинския духовен живот. За тях е невъзможно усвояването плодовете на изкуплението и в този смисъл те остават, по думите на апостола, „чеда на гнева” Божи (Еф. 2:3). За това, че те не могат да имат истински духовен живот, свидетелства св. Йоан Предтеча: „Който вярва в Сина, има живот вечен; който пък не вярва в Сина, не ще види живот, и гневът Божий пребъдва върху него (Ин. 3:16). Но доколкото Господ и за хората, намиращи се вън от Църквата, остава Промислител и Владика, то и за тях в определена степени е възможно богообщение, възможен е порив към доброто и правдата, възможно е покаяние и даже достигане на този път на определени резултати. Тъй като няма догматическо определение за задгробната съдба на пребивавалите извън лоното на Църквата, най-правилно е по този въпрос да се придържаме към съвета на апостол Павел: „Външните пък ще съди Бог” (1 Кор. 5:13). По-добре е да предоставим тези хора на Божия съд и да не се занимаваме с въпроса за това каква ще бъде задгробната им участ.