„Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат.”(Първо послание на св. ап. Павла до Коринтяни, 13гл.)
Бистра сълза пропълзява по свещта и потъва в бездънния мрак… Самотен пламък проблясва и озарява печалната нощ, а далечна мелодия чезне в траурната тишина. Съзерцавам лъч надежда в очите на тъгата и чакам да изчезне, загасен от болката. Но светлината разтваря огненото си ветрило и заслепява очите ми. Отново позволявам на сърцето ми да повярва в чудо и отлагам мига, в който ще трябва да приема истината… Светът плаче, а аз се усмихвам, защото вярвам в невъзможното. Нима е толкова непосилно да осъзная, че хората умират?
Непознат шепот откликва на въпроса ми:
- Ако копнежите се раждаха и умираха като хората, щеше да те боли всеки път, когато реалността убие мечтата ти. Но ти дори не осъзнаваш колко твои желания са попаднали в капана на несполуката! Някога си искала да станеш художничка, после се впечатли от науката, а сега пишеш… И все пак обичаш детските си рисунки! Обичаш и хората, които са били ценни за теб в миналото, но ти дават свободата да срещаш други в бъдещето…
Ухание на люляк разпръсква аромата на тамян и ме понася към приказна градина. В двора на любимата ми приятелка никнеха чудни цветя, винаги обгрижвани с топлота и обич. Би трябвало вече да са посърнали – но любовта към господарката им подхранва техните сочни листа и нежни цветове.
В съзнанието ми изплува образът на момичето с дъх на пролет и сияние на звезда. Красотата й трогваше дори и най-безчувствените сърца и ми носеше искрена радост, защото „любовта не завижда”(1Кор. 13:4-8). Понякога спорехме, защото имахме различни виждания за света, но противоречията още повече ни сплотяваха. Заедно с лека ръка пропъждахме врагове и смело скачахме през пропасти, защото „в любовта няма страх, а съвършената любов пропъжда страха”(1 Йоаново 4:18). Простих й всички грешки и запомних само благородните дела. Как щях да я обичам, ако осъждах нейните недостатъци, присъщи на порочната човешка природа? Не бяхме светици, но любовта ни сваляше булото на грях и неправда. Споделяхме душевните терзания и лекувахме раните със смях и топли думи…
Угасналият пламък на свещта ме връща в настоящия миг. Любящият поглед на приятелката ми се слива с тъмнината, но моите очи се усмихват. Сякаш нежната длан на Бог завинаги изтри сълзите ми! Чувствам се по-силна и способна да понеса бремето на бъдещето. Не е нужно да усещаш присъствието на ближния - можеш да черпиш мъдрост от спомените за старите ви срещи. Понякога липсата възпламенява любовта, защото времето заличава обидите и запазва идеалния образ на покойника. А в момент на трудност търсиш утеха в незабравимите приятелски беседи и се вслушваш в отдавна изречени слова…
Безмълвната нощ опъва струните на тъгата, но любовта ме спасява от самотата. Камбаните блажено спят, но в тишината долавям ритъма на нечие трептящо сърце. Празнотата е чужда за обичащите, защото техният буден дух винаги пълни телата им с живот. Божият глас пропъжда злите мисли и думите „Бог е любов” отекват като нежно ехо. Не е ли прекрасен светът, когато се уповаваш на обичта си? Полетът към свободата е безстрашен, защото вярваш в силата на невидимите си криле. Болестите са лечими, когато вярваш в спасението и знаеш, че някой се моли за твоя живот. Гордите изглеждат нищожни пред величието на любящата душа – защото „ако говорим за любов, то ние трябва да разберем, че единствения й израз и инструмент е смирението, произтичащо от познаването на себе си”. (Св. Тихон Задонски)
Свещта плахо свежда глава и угасва, но сърцето ми не спира да гори. Пламъкът на любовта стопля покрусения дух и го издига над мъката и безнадеждността. Като свободен ангел, той полита към висините и търси спътник в небесата… Лицето на познат образ белее като ореол и издишва уханието на възраждане. Духът ми не е сам в тъмата и разходката му около света ще е по-лека и щастлива… Винаги ли ще е близо до своята приятелка? Може би – поне докато обичта царува. Вечността е за любящите души!