СЛОВО ЗА ВЪЗНЕСЕНИЕ ГОСПОДНЕ

Версия за печат

“За небесното мислете, а не за земното”/Кол.3:2/

Братя и сестри!

Празникът Възнесение Господне е особено поучителен за нас в това отношение, че въздига мисълта ни от земното към небесното, насочва нашите сърдечни стремления към горното, където се е възнесъл Христос. “Търсете това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога; за небесното мислете, а не за земното”/Кол.3:1-2/. Нашият живот трябва да бъде непрестанно възнасяне към горното, към което ни предразполага самото свойство на нашата природа, богоподобна по същество и обновена в Христа.

Но ние малко мислим за небето – рядко, много рядко нашите сърца биват обърнати нагоре – към нашето небесно и истинско отечество. Повече сме привързани към земята, нашият ум е всецяло запълнен от житейски помисли и дела, нашите сърца се стремят към земни, чувствени наслади. С това ние самите се отдалечаваме от царството небесно и се лишаваме от душевно спокойствие и земно щастие. Земята  и небето – това са две непримирими противоположности, които теглят човека в различни посоки, и ако се отправи в едната, трябва да се отрече от другата, и обратното. “Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона”/Мат.6:24/. “Царството Божие вътре във вас е”/Лк 17:21/, но вътрешният благодатен мир не се достига чрез пристрастие към земното. Никакви земни блага и прелести не мога да удовлетворят безсмъртната душа. При изключителна привързаност към земното душата се изпълва със страсти и житейски скърби, които я терзаят безпощадно. За да бъде щастлив християнинът трябва винаги и във всичко да вижда пред себе си Бога/Пс.15:8/, да Го обича, твърдо да се надява на Него, да се покорява на своята земна съдба с увереността, че тя е определена от Бога, и че всичко, което се случва с него, зависи от волята Божия, всичко насочваща към благото на човека. Християнинът не трябва да се превъзнася в щастието и да се бои от нещастието. Той трябва за всичко да е доволен и да не се грижи за нищо, но винаги в молитва и прошение с благодарност откривайки своите желания пред Бога, да пребивава в чиста мисъл и добра съвест, за да придобие “Божият мир, който надвишава всеки ум”/Филип.4:6-7/. Наистина “голяма печалба е да бъде човек благочестив и доволен от себе си”/1 Тим.6:6/, само такива хора могат да бъдат щастливи. “А ония, които искат да се обогатяват, падат в изкушение, в примка и в много безразсъдни и вредни похоти, които потопяват човеците в провала и погибел”/1 Тим.6:9/. Светите отци, нашите наставници във вярата и благочестието, с своя пример ни показват, че за християнина всички земни блага трябва да изглеждат нищожни, а главната цел трябва да се състои в това да придобие Христа/Филип.3:8/ чрез вяра, любов, самоотверженост в страх Божи и в очакване на бъдещия съд.

Наистина, живеейки на земята, човек естествено е предразположен да обича земното, да мисли за земното, да разчита на земното. Това, което вижда със собствените си очи, което чува и усеща, което действа върху него осезаемо, това и признава за действително добро или зло. Затова е трудно за човека да се въздигне от чувственото към духовното, от земното към небесното, да проумее духовния смисъл и цел на всичко заобикалящо го и случващо се с него, да вярва в невидимото като във видимо, да възлага надежда на очакваното, като на настояще. Но това зло е поправимо, когато човек съхранява още в душата си своето макар и малко зрънце вяра в духовното, невидимото, небесното. От това зрънце може, надявайки се на Божията благодат, да възрасте спасителният плод на вярата. Колко безнадеждно и гибелно е нравственото състояние на хората в днешния век: мнозина съвсем не вярват в нищо невидимо, неподлежащо на наблюдение и опит, не вярват в нищо духовно, нито в нещо бъдещо и обещано зад пределите на настоящия живот!

Ние трябва непрестанно да помним, че сме странници и пришълци на земята /Евр.11:12/, а истинското ни отечество е на небесата, че “тук нямаме постоянен град” /Евр.13:14/, но сме длъжни да се стремим “ към града на живия Бог, небесния Иерусалим” /Евр.12:22/, и че “когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно” /2 Кор.5:1/.

Нека не заприличваме на къртицата, която цял живот се рови под земята, а над нея остава един огромен свят, който тя не познава, да се издигнем над “дребните си радости и грижите мизерни”, да устремим сърцата си към Бога и целия си живот Нему да отдадем. Амин.