В последно време един призив звучи с особена настъпателност в обществото ни – призивът да бъдем толерантни. И разбира се не без основание, защото българинът не е от най-толерантните жители на тaзи земя. Ние трудно приемаме другостта и различията на хората около нас, различия на тяхната раса, вяра, живот. Със сигурност за всичко това можем да открием и исторически предпоставки.
„Облечете се във всеоръжието Божие, за да можете устоя против дяволските козни, а над всичко вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия” /Еф. 6:11,16/.
Когато четем аскетическа литература за духовни старци и техните послушници, в нас се разгаря една своеобразна духовна романтика. Иска ни се и ние да имаме такъв свят и прозорлив старец, който безпогрешно да ни води по пътя на спасението.
Св. Лука изповедник, архиепископ Симферополски и Кримски
Само за две от най-великите събития в историята на човешкия род е възвестил Господ Бог чрез Архангел Гавриил: за Рождеството в плът на Своя Предвечен Син и за рождението на Неговия Предтеча и Кръстител Иоан, най-великия измежду родените от жени, по думите на Господа Иисуса Христа.
Срещали сме се неведнъж с бедни хора, които са искали милостиня от нас или пък са предизвиквали състрадание в нас, и без да да просят, сме им помагали. Когато, обаче, се случи да научим, че с добротата ние било злоупотребено, започваме да се колебаем в даването. Какво имам предвид под злоупотребено?
„Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона” /Мат. 6:24/.
Трагедията на невярващите се състои в това, че човек никога не може да убеди себе си до край, че той е само животно. Против това въстава неговата собствена духовна природа. Тя му говори, че да отхвърляш Бога, по израза на един писател, означава „да подложиш на съмнение не достойнството на Бога, а достойнството на самия човек”, което се утвърждава само върху идеята за Божеството.
