Начало

Преведох този текст от книгата на игумен Евмений „Духовност как ответственность” и видях колко е необходима една такава гледна точка, след посещението си при една онкоболна жена. Тялото на тази жена беше поразено от рака, но душата и като че ли боледуваше още повече защото се бе оставила да я порази духовния рак – отчаянието. При нея, обратно на думите на св. ап. Павел духът беше немощен, и тази му немощ се отразяваше на близките й, които правеха всичко възможно да облекчават телесните й страдания, и да я разведряват.

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Братя и сестри! Делото на християнската проповед, по своето вели­чие и премъдрост е такова, че, преди всичко, изисква пълна себеотдаденост. Така светите апостоли, оставяйки всичко, последвали Христос, посветили целия си живот в служение на Спасителя и с това заслужили участие в Божествената слава на своя Господ. Честваният днес свети апостол Андрей, по призива на Спасителя, оставил своите рибарски мрежи, а ние трябва по повеление на същия този Спасител, да оставим, да отхвърлим себе си.

„Иисус рече: колко мъчно ще влязат в царството Божие ония, които имат богатство! Защото по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие” /Лк. 18:24-25/.

Братя и сестри! Един православен писател от Финландия съветва: „Когато се молиш, самият ти трябва да мълчиш… Самият ти трябва да мълчиш, нека молитвата говори”. Да постигнем мълчание – това е най-трудното и решаващо нещо в изкуството на молитвата. Мълчанието не е просто пауза между думите или временно прекъсване на речта, то е състояние на внимателна готовност, на будност и преди всичко на слушане. Постигналият вътрешен покой или мълчание е в истинския смисъл на думата човек, който слуша.